Всъщност тишината често може да бъде нещо прекрасно. Всеки, който живее в голям град или на оживено място знае добре за какво говоря. Тишината е част от заобикалящия ни свят и ние имаме нужда от нея. Може би и тя има нужда от нас - върху този екзестенциален въпрос все още не съм се замислял надълго и нашироко, но по-скоро мисля че ние имаме повече нужда от нея, отколкото тя от нас. Всеки има нужда от своите мигове на тишина, в които може да остане сам със себе си, а понякога и с най-близките хора около себе си. Тези мигове по един или друг начин носят прояснение и спокойствие и вероятно без тях животът ни нямаше да бъде същия.
Не за тази благодетна тишина обаче става дума. Става дума за тишината, в която всички ние, или поне 90 процента от нас крещят, без някой да ни чуе. Имам предвид безумно напрегнатото, забързано и откровено цинично ежедневие, в чиято глъч всъщност се крие едно голямо нищо, празнота, дупка, липса на смисъл. Неведнъж съм си задавал въпросът какво е щастието и преди доста години съм успял да си отговоря поне частично - ако трябва да опиша мнението си накратко, то се обрисува доста точно с принадлежащата на Малкия Принц реплика "Най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите". И по никакъв начин не искам да кажа, че не съм щастлив - дори напротив, твърдя че животът ми определено има смисъл и до момента съм имал толкова истински щастливи моменти, каквито много хора не са имали за цял живот. Дори смея да съм оптимист за бъдещето си и да мисля, че най-хубавото тепърва ми предстои (всяка прилика с рекламен слоган на български мобилен оператор тук е съвсем случайна). Само че тъй като за добро или лошо никога не съм бил олицетворение на устойчивото словосъчетание "кон с капаци", няма как да не се впечатлявам повече или по-малко от неособено радостната действителност, която ме заобикаля. Никога не съм бил сред хората, които страдат от манията да възвеличават чуждото и да омаловажават родното, най-малкото поради факта, че не страдам от подобен вид комплекси. Но наистина не разбирам защо един сравнително интелигентен като общо правило народ, какъвто е българският, постепенно се превръща в сбирщина от комплексари, чийто живот в една или друга степен се определя от едно или повече от следните неща:
неизлечим песимизъм;
непрестанно упражняване на дисциплината "дървено философстване" - "Аз може и да не съм прав, обаче твърдя, че тези кюфтета без лук не ги одобрявам";
натрапчива идея за непрекъснато измерване спрямо другите - на народен език на това му се вика мерене на пишки, страхотен лаф, мен ако питате може да се казва и за жени, нищо че звучи леко абсурдно в точно такива случаи;
стремеж всички да бъдем като Бойко Борисов/Слави Трифонов/Венета Райкова/Азис/Албена Вулева/Клаудия Шифър/Парис Хилтън/Владимир Путин и други хора, които поради неясни причини се смятат за връх в развитието на човешкия род в определени среди;
пълно отричане на дори четвъртпроцентна вероятност да има проблем, за който причината се крие вътре в самия човек, или пък още по-малко че този човек не знае как и не може да се справи с проблема;
мечтата на живота е човек да еволюира до топ-мафиот/топ-мафиотска съпруга или поне любовница;
дълбоко вкоренено схващане, че "битието определя съзнанието" - само не ми е ясно защо даже и умиращи от глад народи се усмихват повече от нас, а де - шах с пешката?!;
неизлечими възгледи от типа "Аз каквото и да правя, нищо не зависи от мен, следователно нищо няма да правя";
твърдото убеждение, че "всички богати хора са крадци и тъпаци";
твърдото убеждение, че "всички освен мен и майка ми са тъпаци, но за майка ми не съм толкова сигурен";
още по-твърдото убеждение, че простотията е добродетел;
сексът има три функции: повдигане на собственото самочувствие (преди всичко посредством майсторски отренирано самозалъгване и чудновато перчене пред останалите), илюзорна връзка с друг човек, който не се крепи на нищо друго, а третата функция все пак понякога се оказва начин за увеличаване популацията по земното кълбо;
Всъщност не че по така наречените "нормални държави" нещата са цветя и рози - никога не ми е идвала подобна психопатична идея. Именно по "нормалните държави" един човек, който след като е бил 95 килограма в шести клас и е отнесъл не повече и не по-малко от 178 подигравки по този повод, нерядко решава да започне да маринова бебета в буркани и да кълца пенсионерки с по-голям диоптер посредством моторна резачка, тъй като животът е бил несправедлив към него и той иска да си отмъсти. Именно "там, в нормалните държави" повечето хора ходят по-често при психоаналитиците си, отколкото при роднините си. Само че... не всички ходят на психоаналитик, защото нямат с кого другиго да споделят болките, проблемите, мислите и желанията си. Някои ходят при такива хора, защото са узрели за идеята, че имат проблеми със самите себе си, които явно не могат или поне не знаят как точно да разрешат сами. В България също има такива хора, макар и не много. И не виждам изгледи да станат повече в скоро време. За жалост.
Има места, където основното занимание на хората, които вървят по улиците, не е да гледат на кръв останалите около себе си. Такива места има и у нас. Само че поради икономическо-демографско-социално причини тези места дори да са много на брой, там живее най-много една пета от населението ни, останалите живеят в повече или по-малки  психодиспансери
за масово ползване, които някои непоправими оптимисти наричат "градове", а най-големият от тях наричат даже с гръмкото "столица". А атмосферата във въпросните открити психиатрични заведения с отворен достъп и свободно напускане е чудесен повод за по-чувствителните да се отдадат на отшелничество или да прибегнат до пускане на тостера във ваната с цел принудително прекъсване на жизнения път.
Но тъй като не съм хипи по душа и нямам желание да отида завинаги в Тибет, нито пък смятам висенето на увито около врата въже след собственокрачно изритване на табуретката на пода за продуктивно занимание, някак си не мога да не си задам въпроса защо трябва да се стига до момент, в който хората се държат като зомбита и общата обстановка прилича на ултраободряваща филмова продукция от рода на "Гарванът"? За щастие никога не съм вярвал в панацеи от типа на това че може да възтържествува всемирна любов, всички да се обичат, да няма нещастни и лъвовете, тигрите и вълците поради неясни причини да копнеят за френска целувка с пухкави бели агънца и очарователно дебилни теленца на петна. Но и не мога да разбера, защо толкова хиляди години след като човечеството владее нашата планета хората трябва (доброволно!) да се завръщат към биологичните процеси, които при организми като зелената еуглена и амебата вероятно се трактоват като "мисъл"?!
Защо точно тишината трябва да бъде това, което да характеризира живота на повечето хора? Защо човешкото общуване по своето същество трябва да бъде сведено до нивото, познато от времето на примитивните организми?
Накратко не разбирам защо повечето хора все по-настойчиво отказват да използват мозъка си по предназначение, който противно на всеобщото мнение не служи само за да си координинаме движенията и за да пазим равновесие. Както и защо повечето хора цял живот търсят начини да бъдат всичко, но не и себе си, а останалото време опозотворяват за намиране на убедителни причини защо постъпват така.
Поздрав с песента от клипа, която може да се каже че ми е в топ 10 на най-лъбимите музикални произведения :)

преди няколко години дори не подозирах, че мозъкът служи само за пазене на равновесие и вървене по права линия, но за съжаление се оказа, че голяма част от "висшите същества" на планетата го използват само за това.....

познавам хора, които не смеят да млъкнат за миг и да останат насаме с мислите си. от какво изпитват ужас? от себе си? ....

не бях чела толкова ясни мисли, добре обосновани и структурирани изводи, подкрепени с цветни примери.

Мога само да се радвам, че прочетох мислещ и чувстващ човек!!!

Наистина много ти благодаря за прекрасните думи... Не знам какво повече да кажа :)